Тичам по стълбите на метрото и едва заобикалям човек,
застанал в основата на стълбите. В този момент се усещам, че не е мръднал,
откакто слизам и се вглеждам в него. Дядо, едричък, хванал чанта с колелца за
дръжката и се чуди как да я качи. Протягам ръка към чантата:
- Дайте, ще Ви помогна.
- Не! - дръпва се леко назад, ръката му стиска по-силно дръжката.
- Ще Ви помогна.
- Не! - още по-силно се дръпва назад. Само че аз съм видяла и вкопчването в чантата, и усещането му за безпомощност, и гневът му към себе си, че не може да се справи. Навеждам се, хващам другата дръжка и с усмивка казвам:
- Няма да я открадна.
Дядото стиска по-здраво и в този момент минаващ зад нас мъж се провиква:
- Остави го тоя!
В очите на дядото се мяркат и болка, и примирение и пуска дръжката.
Качвам му багажа догоре и тръгвам, попътно му пожелавам лек ден и долавям тихото: "Извинявайте."
- Дайте, ще Ви помогна.
- Не! - дръпва се леко назад, ръката му стиска по-силно дръжката.
- Ще Ви помогна.
- Не! - още по-силно се дръпва назад. Само че аз съм видяла и вкопчването в чантата, и усещането му за безпомощност, и гневът му към себе си, че не може да се справи. Навеждам се, хващам другата дръжка и с усмивка казвам:
- Няма да я открадна.
Дядото стиска по-здраво и в този момент минаващ зад нас мъж се провиква:
- Остави го тоя!
В очите на дядото се мяркат и болка, и примирение и пуска дръжката.
Качвам му багажа догоре и тръгвам, попътно му пожелавам лек ден и долавям тихото: "Извинявайте."
