Държа пирографа в ръка и уча уроците на живота:
- силата наранява дървото и оставя белег завинаги;
- лекото докосване и търпението оставят следа, но и създават красота;
- дори и най-лекото трепване и съмнение си личат.
В крайна сметка е важно каква е целта - да създадеш нещо и да го отделиш от себе си, да му дадеш нов живот или ти, като създадел, като център, оставящ белези.
четвъртък, 12 април 2018 г.
Човечност
Чувам гласовете отдалеч. Възрастни са, вероятно и двамата недочуват. Приближавам ги, подминавам и неволно се заслушвам в разговора.
Дядото рови в кофите. Бабата погледнала времето през терасата, преди да тръгне за хляб, видяла дядото и му носи половин буркан манджа.
Дума за времето, за очакваните китайски отломки и дядото започва да обяснява за Тунгуския метеорит и радиоактивни частици.
Бедност, добрина, човечност и най-смисления разговор напоследък.
Дядото рови в кофите. Бабата погледнала времето през терасата, преди да тръгне за хляб, видяла дядото и му носи половин буркан манджа.
Дума за времето, за очакваните китайски отломки и дядото започва да обяснява за Тунгуския метеорит и радиоактивни частици.
Бедност, добрина, човечност и най-смисления разговор напоследък.
четвъртък, 15 март 2018 г.
Смъртта ще почака
Бавно отпиваше от кафето. Светът все още беше тих и само неин. Цветните петна не ѝ правеха впечатление, познаваше същността им. Но черното привлече вниманието ѝ. Нещо не беше наред. Приближи се до котката, за да я види по-добре и потръпна. Различна поза, отсъстващ поглед, липса на реакция. Докосна нежно главицата, но доколкото можеше да прецени, нямаше температура.
Водовъртежът на ежедневието я завъртя, но мисълта за котето не ѝ даваше мира. В обедната почивка изтича натам, но видима промяна на състоянието му нямаше. Провери отново температурата и ръката ѝ застина над котето. Животът се оттичаше от него. Главата му беше ледено студена и този студ се спускаше към тялото. Нямаше време, трябваше да реагира веднага! Само 2 пъти в живота си беше усещала точно този студ. Първият път закъсня, не можеше да възкресява хора. Но опитвайки се да вдъхне живот в мъртвото тяло беше опознала тази част от смъртта. Вторият път спаси сина си, благодарение на знанието, получено край тялото на баща ѝ.
Не знаеше как да помогне на котето. Така и не намери някой, който да я научи как да използва силите си. Не намери никой като нея.
Задържа едната си ръка над главата му, а другата над телцето. И започна да прелива от собствения си живот към него. Спомни си как то я спаси от сивия свят, в който беше попаднала. Спомни си еуфорията, която я обзе, когато усещанията ѝ се върнаха. Спомни си топлинката, която я измъкна от дълбокия мрак.
Устата ѝ пресъхна, виеше ѝ се свят. Внезапно осъзна, че котето мърка. Звукът беше тих, но до болка познат.
Докосна го леко и отиде в банята да измие ръцете си. Разтрепери се и започна да повръща. Дали победи смъртта? Отчаяние, гняв и безсилие замъгляваха реалността.
Смъртно уморена се върна на работа. Шоколад, кафе и енергийна напитка я съживиха достатъчно, за да се справи.
Леко отвори вратата. Силно маукане разкъса тишината. Прегърна телцето и за пръв път днес се засмя. Смъртта щеше да почака.
Водовъртежът на ежедневието я завъртя, но мисълта за котето не ѝ даваше мира. В обедната почивка изтича натам, но видима промяна на състоянието му нямаше. Провери отново температурата и ръката ѝ застина над котето. Животът се оттичаше от него. Главата му беше ледено студена и този студ се спускаше към тялото. Нямаше време, трябваше да реагира веднага! Само 2 пъти в живота си беше усещала точно този студ. Първият път закъсня, не можеше да възкресява хора. Но опитвайки се да вдъхне живот в мъртвото тяло беше опознала тази част от смъртта. Вторият път спаси сина си, благодарение на знанието, получено край тялото на баща ѝ.
Не знаеше как да помогне на котето. Така и не намери някой, който да я научи как да използва силите си. Не намери никой като нея.
Задържа едната си ръка над главата му, а другата над телцето. И започна да прелива от собствения си живот към него. Спомни си как то я спаси от сивия свят, в който беше попаднала. Спомни си еуфорията, която я обзе, когато усещанията ѝ се върнаха. Спомни си топлинката, която я измъкна от дълбокия мрак.
Устата ѝ пресъхна, виеше ѝ се свят. Внезапно осъзна, че котето мърка. Звукът беше тих, но до болка познат.
Докосна го леко и отиде в банята да измие ръцете си. Разтрепери се и започна да повръща. Дали победи смъртта? Отчаяние, гняв и безсилие замъгляваха реалността.
Смъртно уморена се върна на работа. Шоколад, кафе и енергийна напитка я съживиха достатъчно, за да се справи.
Леко отвори вратата. Силно маукане разкъса тишината. Прегърна телцето и за пръв път днес се засмя. Смъртта щеше да почака.
четвъртък, 21 септември 2017 г.
След смъртта
Беше мъртва.
Прозрението дойде внезапно. Замръзна на място, шокирана от осъзнаването. След като веднъж го проумя, започна да го оглежда от всички страни. Да, беше вярно. Избухна към детето за нещо дребно, целият ѝ гняв се насочи към него. Но това бяха само думи, без никаква сила в тях. Яростта ѝ беше помагала да оцелее, когато всичко друго се сриваше. Но сега дори и тя беше безсилна.
Машинално тръгна за работа. И въпреки че тялото ѝ беше ужасно бавно, то се движеше. Цялата ѝ жизнена енергия беше изчезнала през нощта. Все едно, че някой я беше източил от нея. Беше останала само празна обвивка. Едва сега осмисли странното поведение на котката сутринта. Събуди я както винаги, с леко захапване за крака. Но вместо да я поведе към кухнята, за да си получи закуската, беше останала загледана в нея, а след това се покри. Да, това обясняваше поведението ѝ. Но дори и тя не беше осъзнала промяната, преди да я събуди.
Опита се да намери нещо, за което да се хване, нещо, което да я върне към живот. Но не успя. Стандартните клишета се мяркаха едно след друго и изчезваха.
Децата? Щяха да се справят и без нея. Вложи много време и усилия, за да са самостоятелни.
Никой нямаше да усети липсата ѝ, беше заменима.
Никой нямаше нужда от нея.
Не спасяваше човешки животи.
Нищо нямаше да се промени в света, независимо дали беше в него или не.
Машинално работеше, умът ѝ днес се справяше с лекота.
В обедната почивка излезе навън. След около час ходене осъзна, че топлината на слънцето върху кожата ѝ носи и усмивка. Тялото ѝ вече се движеше с привичната му скорост.
Усещането беше като обличане на стара удобна дреха, като завиване с топло одеало в студен зимен ден. Движението създаде нова енергия, малка, но достатъчна, за да остане жива. Засега.
Вървеше и се наслаждаваше на усещането за уют.
За няколко часа част от нея беше мъртва. Сега не задаваше въпроси, не правеше планове, не се радваше, не скърбеше. Остави се на осъзнаването, че за кой ли път ѝ е даден нов живот.
Прозрението дойде внезапно. Замръзна на място, шокирана от осъзнаването. След като веднъж го проумя, започна да го оглежда от всички страни. Да, беше вярно. Избухна към детето за нещо дребно, целият ѝ гняв се насочи към него. Но това бяха само думи, без никаква сила в тях. Яростта ѝ беше помагала да оцелее, когато всичко друго се сриваше. Но сега дори и тя беше безсилна.
Машинално тръгна за работа. И въпреки че тялото ѝ беше ужасно бавно, то се движеше. Цялата ѝ жизнена енергия беше изчезнала през нощта. Все едно, че някой я беше източил от нея. Беше останала само празна обвивка. Едва сега осмисли странното поведение на котката сутринта. Събуди я както винаги, с леко захапване за крака. Но вместо да я поведе към кухнята, за да си получи закуската, беше останала загледана в нея, а след това се покри. Да, това обясняваше поведението ѝ. Но дори и тя не беше осъзнала промяната, преди да я събуди.
Опита се да намери нещо, за което да се хване, нещо, което да я върне към живот. Но не успя. Стандартните клишета се мяркаха едно след друго и изчезваха.
Децата? Щяха да се справят и без нея. Вложи много време и усилия, за да са самостоятелни.
Никой нямаше да усети липсата ѝ, беше заменима.
Никой нямаше нужда от нея.
Не спасяваше човешки животи.
Нищо нямаше да се промени в света, независимо дали беше в него или не.
Машинално работеше, умът ѝ днес се справяше с лекота.
В обедната почивка излезе навън. След около час ходене осъзна, че топлината на слънцето върху кожата ѝ носи и усмивка. Тялото ѝ вече се движеше с привичната му скорост.
Усещането беше като обличане на стара удобна дреха, като завиване с топло одеало в студен зимен ден. Движението създаде нова енергия, малка, но достатъчна, за да остане жива. Засега.
Вървеше и се наслаждаваше на усещането за уют.
За няколко часа част от нея беше мъртва. Сега не задаваше въпроси, не правеше планове, не се радваше, не скърбеше. Остави се на осъзнаването, че за кой ли път ѝ е даден нов живот.
Абонамент за:
Коментари (Atom)