Бавно отпиваше от кафето. Светът все още беше тих и само неин. Цветните петна не ѝ правеха впечатление, познаваше същността им. Но черното привлече вниманието ѝ. Нещо не беше наред. Приближи се до котката, за да я види по-добре и потръпна. Различна поза, отсъстващ поглед, липса на реакция. Докосна нежно главицата, но доколкото можеше да прецени, нямаше температура.
Водовъртежът на ежедневието я завъртя, но мисълта за котето не ѝ даваше мира. В обедната почивка изтича натам, но видима промяна на състоянието му нямаше. Провери отново температурата и ръката ѝ застина над котето. Животът се оттичаше от него. Главата му беше ледено студена и този студ се спускаше към тялото. Нямаше време, трябваше да реагира веднага! Само 2 пъти в живота си беше усещала точно този студ. Първият път закъсня, не можеше да възкресява хора. Но опитвайки се да вдъхне живот в мъртвото тяло беше опознала тази част от смъртта. Вторият път спаси сина си, благодарение на знанието, получено край тялото на баща ѝ.
Не знаеше как да помогне на котето. Така и не намери някой, който да я научи как да използва силите си. Не намери никой като нея.
Задържа едната си ръка над главата му, а другата над телцето. И започна да прелива от собствения си живот към него. Спомни си как то я спаси от сивия свят, в който беше попаднала. Спомни си еуфорията, която я обзе, когато усещанията ѝ се върнаха. Спомни си топлинката, която я измъкна от дълбокия мрак.
Устата ѝ пресъхна, виеше ѝ се свят. Внезапно осъзна, че котето мърка. Звукът беше тих, но до болка познат.
Докосна го леко и отиде в банята да измие ръцете си. Разтрепери се и започна да повръща. Дали победи смъртта? Отчаяние, гняв и безсилие замъгляваха реалността.
Смъртно уморена се върна на работа. Шоколад, кафе и енергийна напитка я съживиха достатъчно, за да се справи.
Леко отвори вратата. Силно маукане разкъса тишината. Прегърна телцето и за пръв път днес се засмя. Смъртта щеше да почака.
