Мъркане

Отключи вратата, унесена в мислите си. Правеше мислени планове за уикенда и се чудеше дали този път ще успее да свърши поне една десета от всичко.
Тъмна сянка се хвърли в краката ѝ, заумилква се и започна да мяучи жално.
Свали раницата и гушна котето. Галейки го, забеляза липсващата козинка на гръбчето му.
- Какво ти е, миличка? Заболя ли те? Какво се случи?

Котето, естествено, не отговори. Но доверчиво се отпусна под пръстите ѝ и замърка.
В желанието си да го успокои тя си представи, че е едно цяло с него. Опита се да предаде чрез докосването си любов и утеха. Чувстваше биещото сърчице под ръцете си, усещаше мъркането. Отпусна се и остави мислите си да се реят спокойно. Внезапно осъзна, че ръцете ѝ вибрират с мъркането на котето чак до рамото, че се е сляла повече от разумното с него, че е минала границата. Стреснато дръпна ръцете си и се отдалечи. Полека си върна самоконтрола. И се запита докога ли ще бяга от себе си. 

Страх

Пътуваше, унесена в мислите си. Използваше времето в автобуса, за да се вглъби в себе си и да намери покой. Беше минало съвсем малко време от катастрофата, още не познаваше добре съучениците си и не понасяше епитета "инвалид". Не ѝ беше приятно да я заглеждат, затова се научи да се изолира толкова силно от другите, че техните емоции да не я докосват. Когато беше с "бронята" усещаше, че я гледат, но присмеха и съжалението се плъзгаха по нея, не можеха да я наранят.

Внезапно я връхлетя ужас. Чист, истински, първичен и толкова силен, че премина през защитата ѝ. Беше толкова странно и неочаквано, и болезнено. Веднага видя източника - две огромни детски очи, които не се откъсваха от лицето ѝ. Забелязало, че го гледа се сгуши в майка си и замръзна, опитвайки се да се скрие от нея.

Не можеше да разбере какво предизвика реакцията на хлапето. Дори и някое чудовище от приказките би гледало с по-малко страх. Мина през Главната и тръгна обратно, ходенето я успокояваше. Погледът ѝ попадна на една оглeдална витрина и в този миг разбра. Половината ѝ лице беше в синьо-лилави белези, окото ѝ беше наранено и кървясало, резултат от катастрофата.

Умът ѝ, както винаги, откри причината. Но ужасът на детето се запечата завинаги в нея.

Огън

Седеше на гроба на баща си. Студеният мрамор ѝ даваше усещане за реалност. От колко време седеше така? Минути или часове бяха минали? Не знаеше. Душата ѝ ридаеше.

Молеше за прошка, че не вижда близките си като него, че прозира зад лицата и думите им, че вижда целия фалш и егоизъм, че не може да игнорира това, което знае и да си върне наивността и доверието в тях. Мислеше, че трябва да умре, за да може смъртта ѝ да обедини хората, които обича.

И тогава го усети. Беше гневен, мрачен, вбесен, че се самообвинява за независещи от нея неща, че желае смъртта. Някаква частица от нея си помисли: "Но защо е толкова силен и безсилен едновременно? Прикована сила". Чу пращенето на свещта, което се засилваше, но не се обърна. Вятърът беше защита, мраморът - реалност, беше безсилна и молеше за прошка.
.
Усети толкова ярост до себе си, че се обърна, въпреки че се беше обгърнала с отчаяние. Свещта беше подпалила съдинката и пясъка, пламъците бяха ярки, силни, гневни, унищожаващи. Машинално потуши огъня. Сълзите бяха реалност, усещаше ги върху лицето си и можеше да ги докосне. Но опустошителният гняв на баща ѝ я пречисти, донесе ѝ освобождение и покой.