Излизайки от метрото чух музиката. Лека, ритмична и безлична. Хвърлих поглед към свирещия. Дядо, доста възрастен, седнал на няколко тухли, с акордеон в ръце, свиреше машинално. Щях да подмина, когато забелязах гладния поглед, взиращ се в ръцете на бързащите хора. Едва ли някой щеше да му даде пари, музиката се сливаше с околните шумове и хората дори и не я чуваха, вероятно не забелязваха и стареца. Втренченият в ръцете поглед ме накара да спра. Подадох му банкнота от 2 лв. и тихо попитах:
- Ще ми дадете ли акоредеона само за малко? Няма да си тръгна с него, спокойно!
Дядото ми хвърли подозрителен поглед, след това грабна парите и бързо ги скри в ръката си. Свали ремъците и застина.
Без да свалям раницата с лаптопа взех акордеона. Стар, очукан, мръсен, но звукът беше чист. Повече от 30 г. не бях свирила, но пръстите ми потрепнаха от познатия допир до клавишите. Валсът се разля наоколо. За пръв път в живота си бях благодарна за безумните уроци, на които ходих като дете. Раздавах се изцяло, слях музиката с любов към всичко живо. Танцът излизаше изпод пръстите ми и обгръщаше хората. Започнаха да спират и да слушат. На втория валс двойка възрастни се спогледаха усмихнато и затанцуваха. Потопих се изцяло в музиката и светът изчезна.
Капките дъжд ме изтръгнаха от унеса. Лицата на хората бяха застинали от ужас, а дядото лазеше по земята и с треперещи пръсти събираше хвърлените монети и банкноти. Отдалечих се безшумно.
