След смъртта

Беше мъртва.

Прозрението дойде внезапно. Замръзна на място, шокирана от осъзнаването. След като веднъж го проумя, започна да го оглежда от всички страни. Да, беше вярно. Избухна към детето за нещо дребно, целият ѝ гняв се насочи към него. Но това бяха само думи, без никаква сила в тях. Яростта ѝ беше помагала да оцелее, когато всичко друго се сриваше. Но сега дори и тя беше безсилна.

Машинално тръгна за работа. И въпреки че тялото ѝ беше ужасно бавно, то се движеше. Цялата ѝ жизнена енергия беше изчезнала през нощта. Все едно, че някой я беше източил от нея. Беше останала само празна обвивка. Едва сега осмисли странното поведение на котката сутринта. Събуди я както винаги, с леко захапване за крака. Но вместо да я поведе към кухнята, за да си получи закуската, беше останала загледана в нея, а след това се покри. Да, това обясняваше поведението ѝ. Но дори и тя не беше осъзнала промяната, преди да я събуди.

Опита се да намери нещо, за което да се хване, нещо, което да я върне към живот. Но не успя. Стандартните клишета се мяркаха едно след друго и изчезваха.
Децата? Щяха да се справят и без нея. Вложи много време и усилия, за да са самостоятелни.
Никой нямаше да усети липсата ѝ, беше заменима.
Никой нямаше нужда от нея.
Не спасяваше човешки животи.
Нищо нямаше да се промени в света, независимо дали беше в него или не.

Машинално работеше, умът ѝ днес се справяше с лекота.

В обедната почивка излезе навън. След около час ходене осъзна, че топлината на слънцето върху кожата ѝ носи и усмивка. Тялото ѝ вече се движеше с привичната му скорост.

Усещането беше като обличане на стара удобна дреха, като завиване с топло одеало в студен зимен ден. Движението създаде нова енергия, малка, но достатъчна, за да остане жива. Засега.

Вървеше и се наслаждаваше на усещането за уют.

За няколко часа част от нея беше мъртва. Сега не задаваше въпроси, не правеше планове, не се радваше, не скърбеше. Остави се на осъзнаването, че за кой ли път ѝ е даден нов живот.

Тишина

Внезапно осъзна тишината. Обгръщаше го като плътна пелена. Рядък лай на кучета, движещи се сенки. На хора? Може би, но спящи, липсваха емоциите. Спря и обърна лице към слънцето. Остави изгряващите лъчи да го докоснат, почувства въздуха върху кожата си, освободи се от мислите, целият беше само емоция. Първична и истинска. Беше частица от света, но събрал в себе си всичко.

Осъзнаването на света около него беше като удар. Внезапното заливане с емоции, мисли и мечти го повлече. Тялото му беше като чуждо. Усещаше го тромаво и тежко. Едва се довлече до дома си и легна на леглото. Безуспешно се опита да се завърне в онзи миг на еуфория и знание.

Леко докосване и топлинка. Грапав език върху челото му. Леко захапване на ръката, която се опита да го отмести, вкопчване с нокти и легна върху главата му. Въздъхна тежко и остави топлината да проникне в него. Унесе се и заспа.

Едва през нощта отвори отново очи. Две зелени очи бяха вперени в него. За кой ли път го спаси.

Живот

Вървя бързо, но сетивата ми са отворени. Усещам земята, върху която стъпвам, топлият въздух по лицето си, мократа коса, която докосва врата ми и която след няколко крачки ще е напълно суха. Наслаждавам се на простичкия факт, че съм жива, че ходя, че се движа, че усещам! Усмихвам се на всичко и всички, радостта изпълва всяка моя клетка!

Събудих се към 5 от хапането на котката, което ме накара да скоча от леглото. Леко раздвижване, докато правя кафето, за да установя, че 3-те изтръпнали пръста от вчера още не са възстановени. Не зная дали този път ще успея да ги раздвижа или ще останат така завинаги. Отпускам се тежко пред компютъра, отпивам и имам усещането, че целият свят се е стоварил върху мен. Негативни хора от вчера, които стоят като тъмен плащ около мен, мрачни мисли, които не успях да отхвърля вечерта, напрежението в работата от последните седмици. Нямам никакво желание да стана и да се движа. Отпивам от кафето и се изкушавам да не ставам от компютъра, бавно и спокойно да отида на работа и после да се прибера у дома, без да ходя на курс, да се изтегна с книжка в леглото и да остана там.
Но твърде дълго съм била в мрака, познавам природата му и всяка частица от него. И няма да му се оставя! Скачам и свивам ръцете в юмруци. Започвам да удрям във въздуха, твърде рано е за крушата, хората спят. Тази сутрин ще пропусна обичайната гимнастика. Удар, втори, трети... Преставам да ги броя, съсредоточавам се върху тях. Всеки удар разкъсва мрака, всеки удар е освобождение! Вече не си усещам ръцете, налагам си да спра. Студената вода днес не ми е достатъчна. Ледената буквално спира дъха ми. Пауза от 2 секунди и отново, и пак, и пак. Дишам, въздухът докосва кожата ми, всяка клетка трепти от усещането за живот. Радостта ме изпълва и опиянява. Излизам с усмивка и се наслаждавам на всеки миг.

Акордеон

Излизайки от метрото чух музиката. Лека, ритмична и безлична. Хвърлих поглед към свирещия. Дядо, доста възрастен, седнал на няколко тухли, с акордеон в ръце, свиреше машинално. Щях да подмина, когато забелязах гладния поглед, взиращ се в ръцете на бързащите хора. Едва ли някой щеше да му даде пари, музиката се сливаше с околните шумове и хората дори и не я чуваха, вероятно не забелязваха и стареца. Втренченият в ръцете поглед ме накара да спра. Подадох му банкнота от 2 лв. и тихо попитах:
- Ще ми дадете ли акоредеона само за малко? Няма да си тръгна с него, спокойно!
Дядото ми хвърли подозрителен поглед, след това грабна парите и бързо ги скри в ръката си. Свали ремъците и застина.

Без да свалям раницата с лаптопа взех акордеона. Стар, очукан, мръсен, но звукът беше чист. Повече от 30 г. не бях свирила, но пръстите ми потрепнаха от познатия допир до клавишите. Валсът се разля наоколо. За пръв път в живота си бях благодарна за безумните уроци, на които ходих като дете. Раздавах се изцяло, слях музиката с любов към всичко живо. Танцът излизаше изпод пръстите ми и обгръщаше хората. Започнаха да спират и да слушат. На втория валс двойка възрастни се спогледаха усмихнато и затанцуваха. Потопих се изцяло в музиката и светът изчезна.

Капките дъжд ме изтръгнаха от унеса. Лицата на хората бяха застинали от ужас, а дядото лазеше по земята и с треперещи пръсти събираше хвърлените монети и банкноти. Отдалечих се безшумно.

Роман

От няколко часа тракането по клавиатурата не спираше. Пишеше бързо, вглъбено. Единственото, което нарушаваше ритъма беше машиналното протягане на ръката за чашата с кафе. Отпиваше и я оставяше, без да прекъсва мислите си. Но приключи. Остана още няколко минути с ръце върху клавиатурата и вперен поглед в екрана. Надигна се тромаво и тежко, беше изтощен от усиления мислен труд.

Разходи се бавно из стаята. Беше изморен, но знаеше, че този път е сътворил шедьовър. Героите бяха толкова истински и реални, че ги усещаше около себе си.

Пишеше от години. Имаше няколко издадени романа, сравнително добре приети от читателите. Наистина, напоследък пиеше доста енергийни напитки, но те не засилваха сетивността. Превърташе ситуацията в ума си, търсеше причината, но не успя да я открие.
Уморено потри врата си с ръка и реши, че няма да чете книгата този път. Само ще промени сцената с убийството. Не беше точно фобия, прекрасно се справяше с нарязването на месото или с хвърлянето на нож. Но не обичаше острите оръжия.

Направи няколко клека и застана пред прозореца. Все още беше тихо и тъмно, малко преди зазоряване. Миговете, когато е сам със света. Остави мислите и емоциите да се влеят в тъмнината. Вслуша се. Седна отново пред компютъра и намери сцената. Бързо започна да пише.

Внезапно една ръка се протегна от екрана и сграбчи сърцето му.

Няколко часа по-късно в жилището му нахлу полиция. Сутринта редакторът прочел романа на един дъх и започнал да звъни. След като никой не вдигнал телефона и не отговорил на мейлите му, подал сигнал. Сега обикаляше нервно наоколо и питаше: "Как е умрял? Какво се е случило?". Съдебният лекар обяви, че писателят е получил сърдечен удар, няма насилствена смърт.

Книгата имаше невероятен успех, преиздадоха я, предстоеше трето издание. Кой да очаква...
Звън на телефон. Глас. И нова смърт. Редакторът уморено ходеше из офиса. Нещо му убягваше. Няколко от приятелите му бяха починали от сърдечен удар за няколко месеца, беше като епидемия. В този момент погледът му попадна върху романа и се спря изумен. Беше препоръчал книгата на всички, които починаха. Както правеше всъщност с всяка хубава книга. Продължи нервната си обиколка, но мислите му препускаха. Поръча маркетингово проучване - какви са читателите на книгата, с какво се занимават. Паралелно с него нареди журналистическо разследване.

Резултатите бяха шокиращи - 99% мъртви, без значение на пол, вяра, раса, възраст. Веднага нареди спиране на новия тираж. Публикува съобщение във всички достъпни за него медии книгата да бъде унищожена. След това взе неговото копие на книгата и отиде на гроба на писателя. Коленичи и зарови книгата в пръстта. Една ръка се протегна от гроба и сърцето му спря да бие.

Бягане

Дишаше тежко, въздухът излизаше със свистене от дробовете му, главата му пламтеше. Кратка почивка, докато пресече и успокои малко дишането си.

От 3 дни бягаше и знаеше, че този път няма да се откаже. Все още беше много, много далече от лекотата, с която тичаше преди години. Така се успокояваше след тежък ден, оставяше мислите и емоциите да се разлеят, беше сам със себе си. Но това беше преди повече от 20 години. Сега беше различно. Тялото му беше тромаво и тежко, тичането му предизвикваше присмех в хората, докато не видеха лицето му. Свиваха се пред погледа му и отвръщаха очи.

Затича отново. Крачка, втора... Болката в коляното вече беше непоносима. "Само 5 и ще спра, стига толкова за днес". Шеста, седма... "Мисли за нещо друго, мисли! Хайде да са 10." Дванайсет, тринайсет... Съсредоточи се върху броенето, всяка следваща крачка беше победа.

Нечий неясен страх го накара да погледне към вървящите към него хора. Човекът местеше поглед между лицето и тениската му, на която имаше вълк. Поусмихна му се леко, а момчето се сви и ускори ход. Болка и страх. Концентрира се върху болката, но не успя да я овладее. Беше силна, остра, непоносима, изкушаваше се да се потопи в нея.

Вълкът е смелост, енергия, вяра в себе си и защита. Защо предизвика страх? Лека усмивка се появи на устните му. Всъщност, човекът се изплаши от него - от късия ръкав през февруари, от изкривеното му от опитите да овладее болката лице, от белезите, от целеустремеността, с която тичаше, от раницата на гърба му.

Тениската вече лепнеше по тялото му, но след малко щеше да се преоблече и да влезе отново в официалния си образ, единствения видим за другите. 

"Още малко, само малко да издържа." Крачка, втора, трета и първите стъпъла към офиса бяха пред него.

Смехът му разцепи студения въздух.

Баст

Имам нужда да изчистя ума си. Рамщайн на макс, докато се разлея. Ударите по чувала след това ще заличат всичко.
Облягам се назад и сплитам пръсти зад врата си. Струва ми се, че нещо не е на мястото си, но не мога да определя какво. Съсредоточавам се върху "Ich will", след това започвам да изследвам себе си. Внезапно осъзнавам, че под пръстите ми има топлина, чиста, отдаваща, спокойна и реална. Поглеждам я лекичко, но тя не помръдва. Чува музиката през слушалките, но въпреки това не бяга, наясно е, че имам нужда от нея. Отмествам ръцете си и се облягам на топлото телце, оставям се на усещането за спокойствие и безвремие.

Медитация

Затвори очи и се потопи в музиката. Мъж в расо, пеещ и с фенер в ръка, втори, трети, целият хор, през нощта, на зелен хълм, и всички я бяха заобиколили. Напевите ставаха все по-силни, а енергията се завихряше около нея. Копнееше да захвърли самоконтрола и да се потопи във вечността. Нетърпеливо изграждаше тунела, всяка частица от нея тръпнеше в очакване. Нахлу в пирамидата, завъртя дисковете, а енергията преливаше. Движение, цветове, единение! Всеки цвят, всяка нота, всяко потрепване се вливаха в нея. Нагоре, нагоре към върха, докато излезе от пирамидата като торнадо. Танцуваше във вихъра, жива, истинска, свободна от ограниченията и щастлива.