Нощ

Неясна тревога я събуди. Втурна се в стаята, в която спяха децата. Ледено челце, ледени ръчички, обгърнат от смърт, но жив. Сложи едната ръка на главичката, другата върху телцето. Отдаде цялата си топлина и безмълвно шепнеше: "Зная, че не искаш да го нараниш. Теб те няма. Това е само усещането за смърт, което е проникнало в леглото. Сега го освободи, той трябва да живее." Не усещаше емоции, нито живот наоколо, само студено присъствие. Не знаеше колко време мина, но топлината се завърна в детското телце. Целуна го по челцето и излезе от стаята.

Гълъби

Лицето му сияеше. Мръсен, дрипав, брадясал, рошав, почернял от слънцето и с блестящи очи. На фона на забързаните към метрото, улисани в мислите си хора усмивката му привличаше погледите. Седеше на обърната щайга, по разперените му ръце се блъскаха гълъби. Явно намерил отнякъде парче хляб, го споделяше с пернатите. Те не отвръщаха поглед от него, не го съдеха, не му се присмиваха и не го подритваха. Наслаждаваше се на докосването до дланите си, на пърхащите криле, беше изцяло погълнат от гълъбите и излъчваше щастие. Той, несретникът, можеше да нахрани някого, да бъде нужен, да бъде полезен.

Глад

Знаеше, че не трябва да пропуска обяда, но ѝ се случваше често. Затова приемаше редките моменти, в които излиза, като подарък. Днес отскочи до магазина да си вземе нещо за хапване. Опитваше се да освободи мислите си, когато нещо привлече погледа ѝ. Една бабичка беше приседнала отстрани, на сянката. Като приближи започна да хленчи, да иска пари, че е гладна. Видя я в обградена от тъмно кафяво, тежко и притискащо, но я подмина, не се обърна към нея, не проговори. Купи питка, като подбра да е по-мека, за да ѝ е лесно да яде, ако няма зъби. На връщане само я подаде, без да я погледне и отмина. Не проговори. Чу зад гърба си мърморене и шумолене на найлонова торбичка. Не се обърна, остави клетвите да се плъзгат по нея, без да я докосват и се надяваше силата на хляба да пробие черупката на омразата.

Жена

Понякога в обедната почивка излизам да походя - свалям напрежението, прочиствам мислите си и се размивам в масата от хора.

Днес попаднах на жена, приседнала на бордюра пред един магазин. Запътих се натам заради гласа - силен, отсечен, пронизващ. Не спираше да говори, прескачаше от една тема на друга, непостоянна като малко дете. Бяха я наобиколили десетина човека и я гледаха с отвращение или присмех. Тръгнах към нея, но тя ме погледна с толкова гняв, очите и бяха толкова смислени, че просто не исках да повярвам, че е луда. Осъзнавах, че този гняв не е насочен към мен, че тя е в някакъв неин свят. Нова крачка към нея, нов поглед и вдигна ръка да ме спре. Кимнах, тя свали ръката. През цялото това време не спря да говори. И в този момент се сетих за "Лудият" на Дамян Дамянов.

Когато видите някой различен, проявете малко уважение. Тази жена беше с по-силен дух от всички зяпачи наоколо. Каквото и да е преживяла, все пак е оцеляла.

Покой

Седеше върху плочата от десетина минути и усещаше как топлината прониква в него. Мраморът беше стабилен, познат, сигурен. Покоят навлизаше в тялото, в кръвта му, всяка частица от него се отпускаше и разливаше. Слънцето докосваше затворените му клепачи, сухият ветрец галеше лицето му. Отвори съзнанието си и остави мислите си да се реят. Чуваше щурците, шумоленето на тревата, дишането си. Беше спокоен, лек, чист, в единение със света около себе си. Вслуша се в мъртвите, но те го обгърнаха с топла ласкава тишина.

Тръгна си с нежелание. Тук, на този гроб, той се чувстваше жив, обичан, закрилян, наслаждаваше се на усещането за покой и цялостност.

Мъркане

Отключи вратата, унесена в мислите си. Правеше мислени планове за уикенда и се чудеше дали този път ще успее да свърши поне една десета от всичко.
Тъмна сянка се хвърли в краката ѝ, заумилква се и започна да мяучи жално.
Свали раницата и гушна котето. Галейки го, забеляза липсващата козинка на гръбчето му.
- Какво ти е, миличка? Заболя ли те? Какво се случи?

Котето, естествено, не отговори. Но доверчиво се отпусна под пръстите ѝ и замърка.
В желанието си да го успокои тя си представи, че е едно цяло с него. Опита се да предаде чрез докосването си любов и утеха. Чувстваше биещото сърчице под ръцете си, усещаше мъркането. Отпусна се и остави мислите си да се реят спокойно. Внезапно осъзна, че ръцете ѝ вибрират с мъркането на котето чак до рамото, че се е сляла повече от разумното с него, че е минала границата. Стреснато дръпна ръцете си и се отдалечи. Полека си върна самоконтрола. И се запита докога ли ще бяга от себе си. 

Страх

Пътуваше, унесена в мислите си. Използваше времето в автобуса, за да се вглъби в себе си и да намери покой. Беше минало съвсем малко време от катастрофата, още не познаваше добре съучениците си и не понасяше епитета "инвалид". Не ѝ беше приятно да я заглеждат, затова се научи да се изолира толкова силно от другите, че техните емоции да не я докосват. Когато беше с "бронята" усещаше, че я гледат, но присмеха и съжалението се плъзгаха по нея, не можеха да я наранят.

Внезапно я връхлетя ужас. Чист, истински, първичен и толкова силен, че премина през защитата ѝ. Беше толкова странно и неочаквано, и болезнено. Веднага видя източника - две огромни детски очи, които не се откъсваха от лицето ѝ. Забелязало, че го гледа се сгуши в майка си и замръзна, опитвайки се да се скрие от нея.

Не можеше да разбере какво предизвика реакцията на хлапето. Дори и някое чудовище от приказките би гледало с по-малко страх. Мина през Главната и тръгна обратно, ходенето я успокояваше. Погледът ѝ попадна на една оглeдална витрина и в този миг разбра. Половината ѝ лице беше в синьо-лилави белези, окото ѝ беше наранено и кървясало, резултат от катастрофата.

Умът ѝ, както винаги, откри причината. Но ужасът на детето се запечата завинаги в нея.

Огън

Седеше на гроба на баща си. Студеният мрамор ѝ даваше усещане за реалност. От колко време седеше така? Минути или часове бяха минали? Не знаеше. Душата ѝ ридаеше.

Молеше за прошка, че не вижда близките си като него, че прозира зад лицата и думите им, че вижда целия фалш и егоизъм, че не може да игнорира това, което знае и да си върне наивността и доверието в тях. Мислеше, че трябва да умре, за да може смъртта ѝ да обедини хората, които обича.

И тогава го усети. Беше гневен, мрачен, вбесен, че се самообвинява за независещи от нея неща, че желае смъртта. Някаква частица от нея си помисли: "Но защо е толкова силен и безсилен едновременно? Прикована сила". Чу пращенето на свещта, което се засилваше, но не се обърна. Вятърът беше защита, мраморът - реалност, беше безсилна и молеше за прошка.
.
Усети толкова ярост до себе си, че се обърна, въпреки че се беше обгърнала с отчаяние. Свещта беше подпалила съдинката и пясъка, пламъците бяха ярки, силни, гневни, унищожаващи. Машинално потуши огъня. Сълзите бяха реалност, усещаше ги върху лицето си и можеше да ги докосне. Но опустошителният гняв на баща ѝ я пречисти, донесе ѝ освобождение и покой.

Картината

Отново разчистваше архива. За някои хора това е стандартна поддръжка на хард, профил в блогове и социални мрежи или дома. Има дори и теории, че ако нещо не е използвано 1 година, трябва да се изхвърли. Не ги споделяше, смяташе, че са измислени от тези, които целят развитието на консуматорско общество. Рециклирането имаше своето очарование, а и беше далеч по-практично.

Но имаше моменти, в които освобождаваше натрупаното напрежение, като изхвърляше всичко, което я свързваше с миналото - вещи, профили, дори и сътворените от нея неща. След това изграждаше всичко наново. Беше свикнала да оцелява в критични ситуации, да се справя тогава, когато околните се предаваха, така че за нея беше нормално.

Отново се зачете в есето. Пренесе се в ситуацията, която беше описала и усещанията избухнаха, отново със същата сила. Чуваше, усещаше миризми, чувствата отново бушуваха в нея. Стана от компютъра и усети ръцете си натежали. Емоциите бяха негативни, тежки, опустошаваха я. В такива моменти или се озоваваше в инцидент, или работеше с метал. Но днес се насочи към вълната. Мека, приятна, топла и ласкава, обикновено внасяше нежност и светлина в живота ѝ. Но ръцете ѝ сами се протегнаха към нея, подбраха цветове и започнаха. Едновременно работеше, виждаше какво ще се получи, а в същото време копнееше за освобождаване. Сля се с неоформената още картина, емоциите се пренесоха в нея, а вълната под пръстите ѝ придобиваше завършеност. Отдръпна се леко и я погледна отстрани - вихър, стихия, център, снопове енергия, които струяха като лъчи, но всеки следващ посоката си. Беше изтощена, но пречистена и удовлетворена. Отново вложи всичко от себе си в една картина, която щеше да дава сила на човека, който я притежава. Усмихна се леко, като си представи какво ли ще видят в нея другите.

Танц

Мислите ѝ блуждаеха. От няколко часа танцуваше, тялото ѝ се беше сляло с музиката. Дойде с приятелките си, но вече не се наслаждаваше на танците. Околните изглеждаха като зомбита - подчиняваха се на звуците, поклащаха се в ритъм, но лицата им бяха празни. Искаше да е далеч от тук, да бъде сама и свободна.
Можеше да си тръгне, но събота вечер беше нейното бягство от еднообразния свят, в който живееше. Танцуваше до пълно изтощение, до  забрава. Но тази нощ искаше повече, копнееше да разчупи ограниченията и да усети... още не знаеше какво. Но щеше да е нещо различно, невероятно, непочувствано досега.
Отдавна беше разбрала, че умът е нейното убежище. Скриваше се в него, изолираше се от околните и така оцеляваше. Усмихна се. Повече нямаше да се крие, тази вечер всичко щеше да се промени.
Затвори очи и се остави на музиката. Звуците я докосваха, отекваха във всяка частица на тялото ѝ. Изпадна в транс. Хората се отдръпнаха, гледаха със страхопочитание, един-двама се подсмихваха. Музиката приемаше форма чрез нея, но те не разбираха. Виждаха само тяло, което изписва правилни фигури или се сгърчва, не чувстваха.
Внезапно се строполи на земята. Сетивата ѝ бяха пренаситени, не можеше да понесе повече. Смееше се, сълзи се стичаха по лицето ѝ, изправи се и тръгна. Отдръпнаха се от нея, направиха ѝ път да мине, шепнеха, че е луда. Усещаше се жива, докосна се до знание, което останалите не проумяваха. Подмина коментарите с усмивка и се втурна в тъмнината.

Силата

Седеше в колата, когато тя внезапно потегли. Обикновено движението продължаваше 2-3 сек., през които имаше усещането, че пропада, като скок в асансьор. След това мъжът ѝ я спираше, но този път нещо не беше наред. Скоростта се увеличаваше, а той не реагираше. Не се опита да го заговори, беше онемяла от паниката, която я завладя.

Трябваше да спре колата, след това щеше да мисли за всичко друго. Опита се да игнорира неподвижното тяло на съпруга си и плачещото на задната седалка дете. Трябваше да овладее автомобила, за да спаси малкото. Но как? Не можеше да шофира, никога не се беше учила. Протегна ръката си, напипа ръчната спирачка, но тя беше вдигната, явно не можеше да разчита на нея.
- Само ако виждах...
Не беше сега моментът да съжалява. Опита се да се съсредоточи. Обичаше високата скорост, караше я да се чувства жива, освобождаваше я от тялото и мислите, даваше ѝ свободата, за която мечтаеше. Но този път скоростта не ѝ беше приятел. А защо да не е? Не можеше да спре колата по обичайния начин, трябваше да използва силата си.

Силата... беше я погребала дълбоко в себе си. Като дете остана полусляпа след катастрофа и се отдръпна от хората. Изгради солидни стени около себе си и другите я намираха за странна. Но докосвайки се до силата ѝ се ужасяваха. А тя я използваше несъзнателно, беше част от нея и ѝ помагаше да оцелява. Скри я, спотаи я, предпочиташе да се удря, да се наранява, но да бъде сравнително "нормална" за другите.

Взря се в себе си, усети тежестта на тялото си, енергията, която я обгръщаше и мислено я разшири. Всичко, до което се докоснеше мислената вълна се скриваше в защитната черупка, която създаде с ума си. Ето, сега се движеше по асфалта, усещаше съпротивлението, наслаждаваше се на скоростта. Никога не беше премествала с мислите си толкова голям обект, не се беше опитвала да го обхване. Изпълваше я еуфория, на устните ѝ имаше усмивка.
- Сега!
Използва скоростта, за да насочи колата нагоре, към небето. След няколко завъртания от вътрешната стена на защитната черупка успя да спре. Трепереше цялата, потънала в пот, когато чу детско гласче:
- Мамо, на въртележка ли бяхме? Мамо, кога си боядиса косата бяла? Мамо, тати плаче ли?
Не ѝ беше останала и капка сила, така че с опипване потърси тялото на мъжа си. Пулсът му беше слаб, но го имаше. Някакви хора отвориха вратите, говореха, щракаха с телефони, а тя се смееше и сълзи се стичаха по лицето ѝ.

Медиите скоростно разпространиха снимки на въртящата се във въздуха кола, на мъжът, който по чудо е овладял колата и никой не вярваше на момченцето, което твърдеше, че татко му е бил в безсъзнание през цялото време. Никой не забелязваше жената на снимките.

Тиха усмивка играеше на устните ѝ. Беше по-силна от всякога, но вече знаеше как да се  прикрива. Беше щастлива.

При психолога

Стисна ръцете си в юмруци, за да се овладее. Психоложката погледна към пръстите ѝ и тя си наложи да ги отпусне, жестът нямаше да бъде изтълкуван добре. Мразеше да се ровят в душата ѝ, чувстваше се като лабораторна мишка.
- Трябва да потъна в мислите си, да я изолирам. - това си повтаряше от първата среща, но не успяваше.

Никога не бе имала добро мнение за психолозите. Не разбираше хората, които получават удоволствие от чуждата болка. А да превърнеш в професия ровенето в душите... приличаха ѝ на боклукчии. Но едва ли някой бе мечтал да работи в Чистотата, отиваха там, защото нямаха шанс да започнат другаде, а така получаваха работа и възможност да издържат семействата си. Но да учиш с години, за да вършиш същата работа - не, не ги разбираше.

Искаше да осинови дете. Някой бе решил, че кандидат-осиновителите трябва да са подготвени за ужаса, наречен "осиновено дете". Но вместо обучавана се чувстваше насилвана. Ровеха в душата ѝ, връщаха спомените за най-големите ѝ кошмари и след всяка среща се чувстваше омърсена.

При една от срещите си беше сложила "бронята" и в този момент разчете психоложката. Неомъжена жена, без деца, учила и вярваща, че твори добро, но никога в живота си не преминала през нито една истинска болка, не чувствала нищо от това, за което говореше на срещите. Като момиченце, което е прочело твърде много книжки, но познава живота само от тях и от чуждите разкази. Знаеше, че когато детето се люлее се чувства несигурно и така се успокоява, но никога не се бе полюшвала самата тя. Не знаеше, че за да постигнеш контрол трябва да направиш люлеенето съзнателно. Представяше детето като някакво слабо и безпомощно същество и искаше бъдещите родителите да го възприемат като такова. Не разбираше, че детето ще бъде различно независимо от средата, в която израсне и ще има нужда от цялата си сила.
Обясняваше как детето ще се страхува от къпането, защото вероятно ще е поливано в дома с маркуч и студена вода, че ще е чувствително на допир и ще се плаши. Тази жена никога не е  усещала разкъсваща болка или насилие над тялото си, не знае, че след страха и ужаса идва безразличие, изолиране от тялото, повтаряш си: „Моето тяло не съм аз, това не се случва с мен“. Свиваш се толкова навътре в себе си, че тялото ти става безчувствено. Преставаш да усещаш и можеш да вървиш по жарава и лед, може да си наранен и да кървиш, но толкова силно си се дистанцирал, че просто не усещаш. Именно тогава е страшно и трудно да се измъкнеш от вцепенението. Но в нейните учебници не пише за това, никъде не го е прочела и не може да го приеме.

Овладя се. Осъзнаваше, че емпатията ѝ дава разбиране за хората, което психолозите не могат да постигнат с обучение. Нейната слабост беше и сила, която малцина притежаваха. За миг се поспря на изхода, затвори очи, почувства капките дъжд върху лицето си, пое дълбоко въздух, усмихна се на усещането, че е жива и тръгна. 

Удар

Вървеше забързано по тротоара. Имаше предостатъчно време, но такъв си беше по природа -  припрян, устремен напред, винаги с цел пред себе си. Съсредоточен в мислите си, изолираше останалия свят. Мимоходом отбелязваше и заобикаляше препятствията около себе си. Долови тичащ човек зад гърба си и се отдръпна встрани, за да го пропусне. Мислено отбеляза, че стъпките са равномерни, вероятно го настигаше спортист. Някой сграбчи чантата с лаптопа и силен удар го извади от равновесие.
Падайки усети как движенията му се забавят, а една част от ужасеното му същество с хладна безпристрастност гледаше какво се случва.
- Трябваше да пусна чантата, компютърът е криптиран.
В същото време виждаше ръката си, която бавно, твърде бавно се насочваше към Бегача, както го нарече мислено. Знаеше, че тялото му е придало въртеливо движение на падането, че юмрукът му ще е по-силен от всички удари, които е нанасял досега, но като че ли физическата му същност имаше своя собствена воля. Не разбираше защо е толкова бавен, защо Бегачът не се предпазва, едно леко накланяне на тялото встрани щеше да му помогне да избегне удара. Усети под свитите си пръсти чуждата кожа, разкъсващата се плът, лепкавата кръв, съпротивлението на костите. Толкова много емоции, премесени със собствения му страх и изумлението на Бегача. Усещаше миризмата на кръвта, а птичките продължаваха да пеят, ветрецът да подухва, а той имаше вкус на желязо в устата си. Бавно, последователно, мощно и съкрушително преминаваше през пластовете на съществото, дръзнало да му посегне. И в този момент проумя. Времето се беше забавило, разтеглило единствено и само за него. Докато за всички останали течеше с нормална скорост, той имаше време да мисли, да гледа, да анализира, да удря, да промени ситуацията, да реагира. Именно затова Бегачът не се предпази.
Пое си дълбоко въздух и се огледа, за да потвърди предположението си. Само преди миг искаше да унищожи Бегача. А сега виждаше свиващото се тяло и осъзнаваше силата си. Внимателно се изправи и се съсредоточи върху юмруците си. Гледа ги, докато започнаха да се отпускат. След това бавно се отдалечи.
По лицето на Бегача започна да се промъква осъзнаването, че е ударен. Огледа се, но беше сам.

Покой

Ръцете му тежаха и придърпваха тялото му надолу. Уморено си мислеше, че ако потъне в пода, това ще е краят. Не искаше да се съпротивлява. Копнееше за покой. Дори и смъртта в този момент изглеждаше желана.
Беше събрал всичките си сили, беше ги концентрирал в ръцете си, но не успя да върне към живот баща си.
- Какво си мислеше, че си Господ ли? Ти си никой, не можеш да го съживиш! - говореше разумът му.
- Опитай отново! Защо да не можеш? Лекуваш и телата, и душите на хората, опитай! - шепнеше надеждата.

Гневът го завладя. Защо му беше тази сила? Да лекува главоболието на колежките ли? Да дарява покой, да дава надежда? Та те дори не го разбираха! Беше добър колега, приятел, изповедник, но никога част от тях, оставаше сам и различен. А сега, когато му беше нужна силата се оказа безсилен. Сведе поглед към ръцете си, които отичаха. Виждаше линиите на енергията, която струеше от тях. С неимоверни усилия ги повдигна и докосна ледените ръце на мъртвеца, челото му и се вгледа в затворените му очи. Не усети нищо - нито емоции, нито потрепване, нито живот. Нищо.
- Прости ми, татко, не мога да те съживя. Но ми се струва, че и ти не го искаш. Прости ми, не мога. Но ще ти дам покой.
Полека придвижи ръцете си над тялото, все едно, че го лекуваше. Студът изсмукваше жадно топлината на ръцете му, поглъщаше енергията, но тялото ставаше все по-студено, жълто и далечно.
Отдръпна се едва когато беше изцеден изцяло. Чувстваше се празен, изтощен, но спокоен. Беше отдал силите си на единствения човек, който наистина го приемаше като равен, макар че беше различен. Вече нямаше нужда от тях. Нямаше и живот. 

Завръщане

Някой я гледаше. Страхът я заля, усещаше как се смалява и се изгубва в него. Беше си у дома, със заключена врата, отдадена на самотата, спокойствието и удоволствието от четенето.
- Унесла съм се - помисли си замаяно. - Вероятно съм под влияние на книгата.

Но усещането се засилваше и си наложи да се овладее. Без да отваря очи се съсредоточи върху сетивата си. Който и да я гледаше, се придвижваше към нея, тихо и безшумно. Не можеше да определи размерите му и това я объркваше. "Погледът", както го нарече мислено, спря да се движи, но продължаваше да я гледа. Събра целия си кураж и се взря в наситено зелени очи.

- Ела тук, коте. - Гласът ѝ трепереше от нежност и облекчение. Как бе забравила за него?
Прибра го преди 2 дни, но досега то не смееше да се приближи.
Галеше черната козина, усещаше мъркащото телце под ръката си и в този момент я завладя еуфорията. Силата беше тук, силата се върна! Силен удар по главата я лиши за няколко месеца от нея, считаше я за безвъзвратно загубена. Превъзбудена, радостна и търсеща изскочи навън и настръхна в очакване. Ето вляво, движи се бавно и неуверено, само плъзна поглед по нея. Беше откъм сляпата ѝ страна, затова се обърна и го изгледа. Старец, олюляващ се, загубил интерес към света и копнеещ за края си. След това вдясно и отзад, кратко, но интензивно, искрено и добронамерено. Обръщайки се застана срещу 4-5 годишно момиченце, любопитно и засмяно.  Силата я изпълваше, опияняваше! Леко начупена, ръбеста, като чужда дреха, но отново беше част от нея. Затича се, бяга до пълно изтощение и за пръв път от много време намери спокойствие. Скоро, съвсем скоро щеше отново да бъде себе си. Силата се завърна!