Покой

Ръцете му тежаха и придърпваха тялото му надолу. Уморено си мислеше, че ако потъне в пода, това ще е краят. Не искаше да се съпротивлява. Копнееше за покой. Дори и смъртта в този момент изглеждаше желана.
Беше събрал всичките си сили, беше ги концентрирал в ръцете си, но не успя да върне към живот баща си.
- Какво си мислеше, че си Господ ли? Ти си никой, не можеш да го съживиш! - говореше разумът му.
- Опитай отново! Защо да не можеш? Лекуваш и телата, и душите на хората, опитай! - шепнеше надеждата.

Гневът го завладя. Защо му беше тази сила? Да лекува главоболието на колежките ли? Да дарява покой, да дава надежда? Та те дори не го разбираха! Беше добър колега, приятел, изповедник, но никога част от тях, оставаше сам и различен. А сега, когато му беше нужна силата се оказа безсилен. Сведе поглед към ръцете си, които отичаха. Виждаше линиите на енергията, която струеше от тях. С неимоверни усилия ги повдигна и докосна ледените ръце на мъртвеца, челото му и се вгледа в затворените му очи. Не усети нищо - нито емоции, нито потрепване, нито живот. Нищо.
- Прости ми, татко, не мога да те съживя. Но ми се струва, че и ти не го искаш. Прости ми, не мога. Но ще ти дам покой.
Полека придвижи ръцете си над тялото, все едно, че го лекуваше. Студът изсмукваше жадно топлината на ръцете му, поглъщаше енергията, но тялото ставаше все по-студено, жълто и далечно.
Отдръпна се едва когато беше изцеден изцяло. Чувстваше се празен, изтощен, но спокоен. Беше отдал силите си на единствения човек, който наистина го приемаше като равен, макар че беше различен. Вече нямаше нужда от тях. Нямаше и живот.