Стисна ръцете си в юмруци, за да се овладее. Психоложката погледна към пръстите ѝ и тя си наложи да ги отпусне, жестът нямаше да бъде изтълкуван добре. Мразеше да се ровят в душата ѝ, чувстваше се като лабораторна мишка.
- Трябва да потъна в мислите си, да я изолирам. - това си повтаряше от първата среща, но не успяваше.
Никога не бе имала добро мнение за психолозите. Не разбираше хората, които получават удоволствие от чуждата болка. А да превърнеш в професия ровенето в душите... приличаха ѝ на боклукчии. Но едва ли някой бе мечтал да работи в Чистотата, отиваха там, защото нямаха шанс да започнат другаде, а така получаваха работа и възможност да издържат семействата си. Но да учиш с години, за да вършиш същата работа - не, не ги разбираше.
Искаше да осинови дете. Някой бе решил, че кандидат-осиновителите трябва да са подготвени за ужаса, наречен "осиновено дете". Но вместо обучавана се чувстваше насилвана. Ровеха в душата ѝ, връщаха спомените за най-големите ѝ кошмари и след всяка среща се чувстваше омърсена.
При една от срещите си беше сложила "бронята" и в този момент разчете психоложката. Неомъжена жена, без деца, учила и вярваща, че твори добро, но никога в живота си не преминала през нито една истинска болка, не чувствала нищо от това, за което говореше на срещите. Като момиченце, което е прочело твърде много книжки, но познава живота само от тях и от чуждите разкази. Знаеше, че когато детето се люлее се чувства несигурно и така се успокоява, но никога не се бе полюшвала самата тя. Не знаеше, че за да постигнеш контрол трябва да направиш люлеенето съзнателно. Представяше детето като някакво слабо и безпомощно същество и искаше бъдещите родителите да го възприемат като такова. Не разбираше, че детето ще бъде различно независимо от средата, в която израсне и ще има нужда от цялата си сила.
Обясняваше как детето ще се страхува от къпането, защото вероятно ще е поливано в дома с маркуч и студена вода, че ще е чувствително на допир и ще се плаши. Тази жена никога не е усещала разкъсваща болка или насилие над тялото си, не знае, че след страха и ужаса идва безразличие, изолиране от тялото, повтаряш си: „Моето тяло не съм аз, това не се случва с мен“. Свиваш се толкова навътре в себе си, че тялото ти става безчувствено. Преставаш да усещаш и можеш да вървиш по жарава и лед, може да си наранен и да кървиш, но толкова силно си се дистанцирал, че просто не усещаш. Именно тогава е страшно и трудно да се измъкнеш от вцепенението. Но в нейните учебници не пише за това, никъде не го е прочела и не може да го приеме.
Овладя се. Осъзнаваше, че емпатията ѝ дава разбиране за хората, което психолозите не могат да постигнат с обучение. Нейната слабост беше и сила, която малцина притежаваха. За миг се поспря на изхода, затвори очи, почувства капките дъжд върху лицето си, пое дълбоко въздух, усмихна се на усещането, че е жива и тръгна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар