Гълъби

Лицето му сияеше. Мръсен, дрипав, брадясал, рошав, почернял от слънцето и с блестящи очи. На фона на забързаните към метрото, улисани в мислите си хора усмивката му привличаше погледите. Седеше на обърната щайга, по разперените му ръце се блъскаха гълъби. Явно намерил отнякъде парче хляб, го споделяше с пернатите. Те не отвръщаха поглед от него, не го съдеха, не му се присмиваха и не го подритваха. Наслаждаваше се на докосването до дланите си, на пърхащите криле, беше изцяло погълнат от гълъбите и излъчваше щастие. Той, несретникът, можеше да нахрани някого, да бъде нужен, да бъде полезен.

Глад

Знаеше, че не трябва да пропуска обяда, но ѝ се случваше често. Затова приемаше редките моменти, в които излиза, като подарък. Днес отскочи до магазина да си вземе нещо за хапване. Опитваше се да освободи мислите си, когато нещо привлече погледа ѝ. Една бабичка беше приседнала отстрани, на сянката. Като приближи започна да хленчи, да иска пари, че е гладна. Видя я в обградена от тъмно кафяво, тежко и притискащо, но я подмина, не се обърна към нея, не проговори. Купи питка, като подбра да е по-мека, за да ѝ е лесно да яде, ако няма зъби. На връщане само я подаде, без да я погледне и отмина. Не проговори. Чу зад гърба си мърморене и шумолене на найлонова торбичка. Не се обърна, остави клетвите да се плъзгат по нея, без да я докосват и се надяваше силата на хляба да пробие черупката на омразата.