Да откриеш красотата

Времето е мрачно, сивкаво, студено. И ако нямаш настроение си е направо подтискащо.

Вървим с дъщеря ми, а тя киселее и мрънка за всичко.

Предложих и една игра - да откриваме красивите неща. Погледна ме невярващо и заяви: 

- Няма нищо красиво! 

- Виж онова дърво. Не ти ли харесва?

- Не! Клоните са голи, нямат листа, дори и снегът не иска да се задържи върху тях!

- Да, голи са, но ще оцелеят през зимата. През пролетта ще се покрият със зеленина. И въпреки цялата им студенина ще родят нещо прекрасно. Затова са красиви - съхраняват живота. Виж, там има зелена тревичка под снега. Красива ли е?

- Не, снегът я притиска. Това е тъжно.

- Напротив! Въпреки, че е под снега, че е извита настрани, тя е там и е жива!

Продължавам:

- Небето е сивкаво, тежи над нас. Как мислиш, красиво ли е?

- Не! 

- Нали обичаш снега? От тези сивкави облаци ще завали сняг. И пак ще се замерваме със снежни топли, ще се търкаляме в снега и ще правим снежен човек. Не искаш ли?

- Искам!

- Щом го желаеш, значи е красиво. Вземи апаратчето и снимай всичко, което ти харесва.

След кратко колебание започна да снима, дори и странни на пръв поглед неща. Минахме покрай една автокъща, а тя снима табелата. Попитах я защо и отговорът ме изуми:

- "А" е първата буквичка в азбуката, затова е красива.

Когато се прибрахме нямаше и следа от лошото и настроение. Но беше открила няколко красиви за нея неща. 

От архива: Сблъсък

Уморена съм. Едва гледам. От няколко месеца съм денонощно пред компютъра, спя 3-4 часа на вечер, не излизам никъде и заспивам права. Чакам на спирката и съм изключила изцяло съзнанието си, и този път ще оставя тялото ми само да се прибере в къщи. Вече съм го превърнала в навик, просто нямам избор - иначе ще се строполя някъде на улицата. Гледам разсеяно хората, някъде през тях, не ги виждам. Внезапно един човек привлича вниманието ми, тъкмо пресича. Има нещо в походката му, заради което не мога да откъсна очи от него. Бърза, сигурна, решителна походка на човек, който знае какво иска и как да го получи. Но имаше и още нещо, нещо неуловимо, невидимо на пръв поглед, но толкова силно; нещо, което в момента, в който се взрях в очите му определих като мрачно отчаяние.

Вече е по-близо до мен, пали цигара и нервно крачи. Има малко хора, късно е. Не исках да го притеснявам с погледа си, боях се, че може да го приеме като натрапване или покана и отдавна гледах встрани. Усетих го с цялото си тяло, вървеше право към мен и излъчваше толкова напрежение, усетих го почти като натиск. Започна да ме обзема ужас, стъпките му съвпадаха с ударите на сърцето ми, знаех, че идва към мен, а не можех да помръдна. Спря се на една ръка разстояние от мен, изчака да го погледна и ме попита тихо: "Мога ли да Ви поканя на кафе?". В гласът му имаше смразяващо безразличие и презрение към мен, в очите му имаше буря от чувства, имах усещането, че иска едновременно да ме целуне и да ме убие. Очите му... трябваше да събера целият си кураж, за да отделя поглед от него и да кажа "Не". " Не ли?" - струваше ми се, че вика, а той говореше тихо, съвсем тихо. През ума ми мина само една мисъл - сега вече ще ме убие, това не е човек, който е свикнал да му отказват. И съвсем уверено вдигнах глава, погледнах го право в очите и му казах - "Не.". Един дълъг миг той ме гледа безмълвно, направо ме изпиваше с поглед, а аз го гледах спокойно и уверено. За последен път пое от цигарата, забелязах, че ръката му трепери силно. Погледна към нея, промълви "Не", погледна ме за последен път и странен блясък се мярна в очите му, беше взел някакво решение. Хвърли цигарата, обърна се и рязко се отдалечи, връщаше се обратно, щеше да пресече пак и да изчезне. Гледах след него объркана, не знаех какво да мисля. Очаквах нападение, а той просто си тръгна. Следях всяка негова крачка и той знаеше, че го гледам. Усещах се свързана с човек, когото не познавам, който ме ненавиждаше по неизвестни за мен причини, от когото се страхувах и който въпреки това ме привличаше. Изчакваше колите, направи крачка напред, отмина една кола и той вместо да продължи направи крачка назад. Помислих, че ще изчака и следващата. Той не се помръдна, наистина изчака следващата... засили се и се хвърли пред нея. Гледах ужасена тялото му, как го отнесоха с линейката и презирах себе си. Може би можех да му помогна? Може би...

Един различен човек

Влезе в офиса несигурно. Разбра, че е попаднал на погрешно място, че никой тук няма да си купи от стоката му. Започна да говори нервно и да се приближава към бюрото ми, да обяснява, че ще извади само да видим, не иска да купуваме. Една колежка ми направи знак да го отрежа, но не го спрях. Имаше противоречие в него, което ме заинтригува. Начинът, по който говореше и думите, които използваше нямаха нищо общо с видът му на клошар.

Ще ви го опиша: леко прегърбен, неподстригана коса, непрекъснато влизаща в очите му, несресан, с очила; нервен, говори бързо, чак пропуска думи. Прескача от една тема на друга. Треперещи ръце. Оръфана торбичка, от която извади няколко кутийки. И неспирен поток от думи - как е бил орисан от Ванга да прави икони, как е бил ръководител в "Булгартабак", предстояло му заминаване на работа в чужбина, но тя му казала: "Не, ти трябва да правиш икони" и той започнал. Междувременно остави една кутийка на бюрото ми. Отвори я и онемях. Икона върху камък. В първия момент реших, че е декупаж. Нали и аз съм правила, загледах се какъв е лака. Но беше рисувана. А той говореше и говореше - използвал морски камъни, имал вила на морето, иконата била на Св. Никола, но най-много се търсели на Св. Мина, всяка икона била уникат и т.н. И в този момент усетих изненадани погледи върху себе си. Колегите ми правеха знаци, че човекът е луд и трябва да го изгоня. И не разбираха защо говоря с него, защо се интересувам от живота му, защо задавам въпроси.

Не беше луд. Беше различен. И уникален. Показа ми целият си живот, събран в 2 албумчета. Прелиствах ги и виждах как е израствал с всяка нова творба. Първите икони, които е рисувал, бяха като в повечето църкви - с безизразни, безчувствени лица. След това беше започнал да ги одухотворява, да им вдъхва живот и индивидуалност. Показа ми снимка на жена си, на вилата на морето, на котката, която е починала, на сина си. И оръфана визитка от "Булгартабак" с неговото име.

През цялото време стискаше изписани листове в едната си ръка - там записвал хората, които си купуват иконите. Минавал веднъж месечно да му дават по 30 лв., докато ги изплатят. Гледах треперещите му ръце и се чудех как може с тях да направи нещо толкова прецизно. Нямаше как да снимам. Не можете да си представите колко детайлни са рисунките му. Питах го - четката, с която прави най-фините елементи е само с 5 косъма. Тежи му, че очите му се влошават и скоро няма да може да рисува.

Не мога да не си задавам въпроси:
1. Защо толкова странно приемаме всички, които са малко по-различни от нас? Опитах се да обясня на колегите какво съм видяла в този човек, но не ме разбраха и се отказах
2, Зарязал е целият си сигурен, подреден, установен живот със сигурна кариера, само защото Ванга му е казала така. Вие бихте ли го направили?
3. Разбира, че го мислят за луд, но не се отказва - обикаля, предлага нещата си и е свикнал да го гонят. Вие ще имате ли сили да сте подложени непрекъснато на нечий присмех, но да правите това, в което вярвате?
4. Беше трогнат, че го изслушах и на излизане ме докосна по ръката - да ме благослови със силата, която му била дала Ванга. Толкова ли е трудно да изслушаш някого, особено ако за него това означава много?