От архива: Сблъсък

Уморена съм. Едва гледам. От няколко месеца съм денонощно пред компютъра, спя 3-4 часа на вечер, не излизам никъде и заспивам права. Чакам на спирката и съм изключила изцяло съзнанието си, и този път ще оставя тялото ми само да се прибере в къщи. Вече съм го превърнала в навик, просто нямам избор - иначе ще се строполя някъде на улицата. Гледам разсеяно хората, някъде през тях, не ги виждам. Внезапно един човек привлича вниманието ми, тъкмо пресича. Има нещо в походката му, заради което не мога да откъсна очи от него. Бърза, сигурна, решителна походка на човек, който знае какво иска и как да го получи. Но имаше и още нещо, нещо неуловимо, невидимо на пръв поглед, но толкова силно; нещо, което в момента, в който се взрях в очите му определих като мрачно отчаяние.

Вече е по-близо до мен, пали цигара и нервно крачи. Има малко хора, късно е. Не исках да го притеснявам с погледа си, боях се, че може да го приеме като натрапване или покана и отдавна гледах встрани. Усетих го с цялото си тяло, вървеше право към мен и излъчваше толкова напрежение, усетих го почти като натиск. Започна да ме обзема ужас, стъпките му съвпадаха с ударите на сърцето ми, знаех, че идва към мен, а не можех да помръдна. Спря се на една ръка разстояние от мен, изчака да го погледна и ме попита тихо: "Мога ли да Ви поканя на кафе?". В гласът му имаше смразяващо безразличие и презрение към мен, в очите му имаше буря от чувства, имах усещането, че иска едновременно да ме целуне и да ме убие. Очите му... трябваше да събера целият си кураж, за да отделя поглед от него и да кажа "Не". " Не ли?" - струваше ми се, че вика, а той говореше тихо, съвсем тихо. През ума ми мина само една мисъл - сега вече ще ме убие, това не е човек, който е свикнал да му отказват. И съвсем уверено вдигнах глава, погледнах го право в очите и му казах - "Не.". Един дълъг миг той ме гледа безмълвно, направо ме изпиваше с поглед, а аз го гледах спокойно и уверено. За последен път пое от цигарата, забелязах, че ръката му трепери силно. Погледна към нея, промълви "Не", погледна ме за последен път и странен блясък се мярна в очите му, беше взел някакво решение. Хвърли цигарата, обърна се и рязко се отдалечи, връщаше се обратно, щеше да пресече пак и да изчезне. Гледах след него объркана, не знаех какво да мисля. Очаквах нападение, а той просто си тръгна. Следях всяка негова крачка и той знаеше, че го гледам. Усещах се свързана с човек, когото не познавам, който ме ненавиждаше по неизвестни за мен причини, от когото се страхувах и който въпреки това ме привличаше. Изчакваше колите, направи крачка напред, отмина една кола и той вместо да продължи направи крачка назад. Помислих, че ще изчака и следващата. Той не се помръдна, наистина изчака следващата... засили се и се хвърли пред нея. Гледах ужасена тялото му, как го отнесоха с линейката и презирах себе си. Може би можех да му помогна? Може би...