Удар

Вървеше забързано по тротоара. Имаше предостатъчно време, но такъв си беше по природа -  припрян, устремен напред, винаги с цел пред себе си. Съсредоточен в мислите си, изолираше останалия свят. Мимоходом отбелязваше и заобикаляше препятствията около себе си. Долови тичащ човек зад гърба си и се отдръпна встрани, за да го пропусне. Мислено отбеляза, че стъпките са равномерни, вероятно го настигаше спортист. Някой сграбчи чантата с лаптопа и силен удар го извади от равновесие.
Падайки усети как движенията му се забавят, а една част от ужасеното му същество с хладна безпристрастност гледаше какво се случва.
- Трябваше да пусна чантата, компютърът е криптиран.
В същото време виждаше ръката си, която бавно, твърде бавно се насочваше към Бегача, както го нарече мислено. Знаеше, че тялото му е придало въртеливо движение на падането, че юмрукът му ще е по-силен от всички удари, които е нанасял досега, но като че ли физическата му същност имаше своя собствена воля. Не разбираше защо е толкова бавен, защо Бегачът не се предпазва, едно леко накланяне на тялото встрани щеше да му помогне да избегне удара. Усети под свитите си пръсти чуждата кожа, разкъсващата се плът, лепкавата кръв, съпротивлението на костите. Толкова много емоции, премесени със собствения му страх и изумлението на Бегача. Усещаше миризмата на кръвта, а птичките продължаваха да пеят, ветрецът да подухва, а той имаше вкус на желязо в устата си. Бавно, последователно, мощно и съкрушително преминаваше през пластовете на съществото, дръзнало да му посегне. И в този момент проумя. Времето се беше забавило, разтеглило единствено и само за него. Докато за всички останали течеше с нормална скорост, той имаше време да мисли, да гледа, да анализира, да удря, да промени ситуацията, да реагира. Именно затова Бегачът не се предпази.
Пое си дълбоко въздух и се огледа, за да потвърди предположението си. Само преди миг искаше да унищожи Бегача. А сега виждаше свиващото се тяло и осъзнаваше силата си. Внимателно се изправи и се съсредоточи върху юмруците си. Гледа ги, докато започнаха да се отпускат. След това бавно се отдалечи.
По лицето на Бегача започна да се промъква осъзнаването, че е ударен. Огледа се, но беше сам.