Силата

Седеше в колата, когато тя внезапно потегли. Обикновено движението продължаваше 2-3 сек., през които имаше усещането, че пропада, като скок в асансьор. След това мъжът ѝ я спираше, но този път нещо не беше наред. Скоростта се увеличаваше, а той не реагираше. Не се опита да го заговори, беше онемяла от паниката, която я завладя.

Трябваше да спре колата, след това щеше да мисли за всичко друго. Опита се да игнорира неподвижното тяло на съпруга си и плачещото на задната седалка дете. Трябваше да овладее автомобила, за да спаси малкото. Но как? Не можеше да шофира, никога не се беше учила. Протегна ръката си, напипа ръчната спирачка, но тя беше вдигната, явно не можеше да разчита на нея.
- Само ако виждах...
Не беше сега моментът да съжалява. Опита се да се съсредоточи. Обичаше високата скорост, караше я да се чувства жива, освобождаваше я от тялото и мислите, даваше ѝ свободата, за която мечтаеше. Но този път скоростта не ѝ беше приятел. А защо да не е? Не можеше да спре колата по обичайния начин, трябваше да използва силата си.

Силата... беше я погребала дълбоко в себе си. Като дете остана полусляпа след катастрофа и се отдръпна от хората. Изгради солидни стени около себе си и другите я намираха за странна. Но докосвайки се до силата ѝ се ужасяваха. А тя я използваше несъзнателно, беше част от нея и ѝ помагаше да оцелява. Скри я, спотаи я, предпочиташе да се удря, да се наранява, но да бъде сравнително "нормална" за другите.

Взря се в себе си, усети тежестта на тялото си, енергията, която я обгръщаше и мислено я разшири. Всичко, до което се докоснеше мислената вълна се скриваше в защитната черупка, която създаде с ума си. Ето, сега се движеше по асфалта, усещаше съпротивлението, наслаждаваше се на скоростта. Никога не беше премествала с мислите си толкова голям обект, не се беше опитвала да го обхване. Изпълваше я еуфория, на устните ѝ имаше усмивка.
- Сега!
Използва скоростта, за да насочи колата нагоре, към небето. След няколко завъртания от вътрешната стена на защитната черупка успя да спре. Трепереше цялата, потънала в пот, когато чу детско гласче:
- Мамо, на въртележка ли бяхме? Мамо, кога си боядиса косата бяла? Мамо, тати плаче ли?
Не ѝ беше останала и капка сила, така че с опипване потърси тялото на мъжа си. Пулсът му беше слаб, но го имаше. Някакви хора отвориха вратите, говореха, щракаха с телефони, а тя се смееше и сълзи се стичаха по лицето ѝ.

Медиите скоростно разпространиха снимки на въртящата се във въздуха кола, на мъжът, който по чудо е овладял колата и никой не вярваше на момченцето, което твърдеше, че татко му е бил в безсъзнание през цялото време. Никой не забелязваше жената на снимките.

Тиха усмивка играеше на устните ѝ. Беше по-силна от всякога, но вече знаеше как да се  прикрива. Беше щастлива.