Страх

Пътуваше, унесена в мислите си. Използваше времето в автобуса, за да се вглъби в себе си и да намери покой. Беше минало съвсем малко време от катастрофата, още не познаваше добре съучениците си и не понасяше епитета "инвалид". Не ѝ беше приятно да я заглеждат, затова се научи да се изолира толкова силно от другите, че техните емоции да не я докосват. Когато беше с "бронята" усещаше, че я гледат, но присмеха и съжалението се плъзгаха по нея, не можеха да я наранят.

Внезапно я връхлетя ужас. Чист, истински, първичен и толкова силен, че премина през защитата ѝ. Беше толкова странно и неочаквано, и болезнено. Веднага видя източника - две огромни детски очи, които не се откъсваха от лицето ѝ. Забелязало, че го гледа се сгуши в майка си и замръзна, опитвайки се да се скрие от нея.

Не можеше да разбере какво предизвика реакцията на хлапето. Дори и някое чудовище от приказките би гледало с по-малко страх. Мина през Главната и тръгна обратно, ходенето я успокояваше. Погледът ѝ попадна на една оглeдална витрина и в този миг разбра. Половината ѝ лице беше в синьо-лилави белези, окото ѝ беше наранено и кървясало, резултат от катастрофата.

Умът ѝ, както винаги, откри причината. Но ужасът на детето се запечата завинаги в нея.