Живот

Вървя бързо, но сетивата ми са отворени. Усещам земята, върху която стъпвам, топлият въздух по лицето си, мократа коса, която докосва врата ми и която след няколко крачки ще е напълно суха. Наслаждавам се на простичкия факт, че съм жива, че ходя, че се движа, че усещам! Усмихвам се на всичко и всички, радостта изпълва всяка моя клетка!

Събудих се към 5 от хапането на котката, което ме накара да скоча от леглото. Леко раздвижване, докато правя кафето, за да установя, че 3-те изтръпнали пръста от вчера още не са възстановени. Не зная дали този път ще успея да ги раздвижа или ще останат така завинаги. Отпускам се тежко пред компютъра, отпивам и имам усещането, че целият свят се е стоварил върху мен. Негативни хора от вчера, които стоят като тъмен плащ около мен, мрачни мисли, които не успях да отхвърля вечерта, напрежението в работата от последните седмици. Нямам никакво желание да стана и да се движа. Отпивам от кафето и се изкушавам да не ставам от компютъра, бавно и спокойно да отида на работа и после да се прибера у дома, без да ходя на курс, да се изтегна с книжка в леглото и да остана там.
Но твърде дълго съм била в мрака, познавам природата му и всяка частица от него. И няма да му се оставя! Скачам и свивам ръцете в юмруци. Започвам да удрям във въздуха, твърде рано е за крушата, хората спят. Тази сутрин ще пропусна обичайната гимнастика. Удар, втори, трети... Преставам да ги броя, съсредоточавам се върху тях. Всеки удар разкъсва мрака, всеки удар е освобождение! Вече не си усещам ръцете, налагам си да спра. Студената вода днес не ми е достатъчна. Ледената буквално спира дъха ми. Пауза от 2 секунди и отново, и пак, и пак. Дишам, въздухът докосва кожата ми, всяка клетка трепти от усещането за живот. Радостта ме изпълва и опиянява. Излизам с усмивка и се наслаждавам на всеки миг.