Стоеше в средата на пързалката, несигурна, неуверена. За пръв път се качваше на кънки и все още не ги владееше. Вторачваше се в краката на тези, които се пързаляха, отчиташе стойката на тялото, повдигането на кънката от леда, промяната на центъра на тежестта и всичко изглеждаше ясно. Но в момента, в който опиташе да повтори движенията, не се получаваше. Ръцете и главата ѝ бяха замръзнали, краката - като чужди, а по тялото ѝ се стичаше пот. Отчаянието, че никога няма да усети ледът под себе си заплашваше да я залее.
Наложи си да се овладее, да се "вкорени". Тялото ѝ се отпускаше, а погледът ѝ не се отделяше от кънките на едно момиче, за което реши, че се плъзга свободно. Не знаеше колко време е стояла така, но започна да възприема движенията с цялото си тяло. Позволи си да се пързаля, все така не откъсвайки поглед от чуждите кънки. О, да, прекрасно знаеше, че отстрани движенията ѝ са несигурни, тромави и смешни. Но я изпълваше усещането за полет и свобода, докосваше всяка частица от тялото ѝ и тя го запечата в себе си. При всяко следващо стъпване на леда извикваше това усещане, еуфорията я изпълваше отново и се пързаляше все по-уверено. Хората я гледаха странно, не разбираха съчетанието на сияещото ѝ лице и тромавото ѝ пързаляне. Но това нямаше значение, на леда беше свободна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар